Краят на българското председателство съвпада с може би най-тежката криза в съществуването на ЕС. Като журналист се случи така, че следя развитието му от времето, когато никой и не мислеше за ЕС, а само шест страни търсеха някакъв свой път в следвоенна Европа /Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург/. Не помня преди друга среща на лидерите на страните членки, с подобно, бих казал, печално единодушие, да се е заявявало, че няма изгледи за обща позиция. И че някакво решение на проблеми на миграционната криза може да се търси само чрез двустранни, или тристранни споразумения. 

Можеше ли България като мандатен председател да направи да не се стигне до тази криза? Надали. Можеха ли останалите страни да направят така, че да не се стига до тук? При това, което е днес ЕС - надали. Защото миграционната криза е само нещото, което е на повърхността. Истинската криза е на много по-дълбоко равнище. И ако има воля и готовност да се търси наистина път за ЕС - там трябва да се насочат усилията. 

Около времето на първите години от общия път на "шестте" бях кореспондент на "Работническо дело" във Франция. Имаше и политически спорове и сблъсъци, и борби на интереси, но главното не подлежеше на съмнение: да бъде избегнат нов конфликт между Франция и Германия, а с това и въобще нов военен сблъсък в Европа. Т.е. да не се допусне повторение на станалото между Първата и Втората световни войни. Като вместо да се търси реванш, се използват всички възможности за сътрудничество. Като цел това бе пределно ясно и въпреки политическите спорове, в основата си бе подкрепяно от общественото мнение в "шестте". Тази именно яснота на целта и тази значима степен на единодушие между политици и обществено мнение, позволи на "шестте" да преодолеят редица трудности и да прокарат път за бъдещия ЕС. 

Преценявано от тази гледна точка - яснота на целта и степен на единодушие между политици и обществено мнение - тогавашната "шесторка" и днешният ЕС се разминават направо драматично. 

ЕС е без съмнение един от икономическите гиганти. Но с каква цел? Да бъде едни европейски съединени щати, или една федерация, или една конфедерация на национални държави? Да бъде един самостоятелен играч на геополитическия терен, или само поддръжник днес на Съединените щати, а утре на някой друг? Да търси реализация на визиите за "Европа от Атлантика до Урал", или за "Европа от Лисабон до Владивосток", или да остане ангажиран само в амбицията за "ограждане и притискане на Русия"? Да поеме конструктивна роля в отношенията с "ислямския свят", или да абдикира от собственото си наследство и традиция и "се подложи" като терен за експерименти и експанзии на други култури и традиции? И най-вече: да търси нови решения на социалните проблеми, на първо място на тези за неравенствата в доходи, образование, реализация, или да се оставя да бъде използван като апарат за манипулативно рушене на обществото и въобще на човека? 

В управляващата ЕС бюрокрация няма визия по тези въпроси. Те не се разискват открито на "високо равнище" в ЕС. По тях не се търси одобрението на обществеността. Затова доверието между управляващи и общество пада. Затова традиционните политически партии - и десни, и леви - довели нещата дотук, губят от влиянието си. Тази е причината да се явяват на обществената сцена нови политици - популисти, националисти, суверенисти и т.н. 

Всякакви двустранни, тристранни и подобни "кърпежи" по миграционните проблеми, само ще задълбочават кризата на ЕС. В интерес на Европа е социалните и съпътстващи ги проблеми на мигрантите да бъдат решавани в сътрудничество и в рамките на ООН. А ЕС - докато не е станало късно - да опита да си даде ясна визия какво иска да бъде, какво иска да постигне, в днешния динамичен свят. Ако се успее, може би ще се върне в необходимата степен и доверието между обществото и управляващите ЕС. 

Шанс е, че след по-малко от година предстоят избори за европейския парламент. Ако дебатите и всичко, което ги съпътства, се водят с искрено желание за намиране и следване пътя на ЕС, съответстващ на интересите на европейските народи, много неща могат да се променят към по-добро. Най-малкото - заслужава си да се опита.