Александър Маринов, в. „Банкер“

Стара и основополагаща традиция на всяка добре управлявана и затова внушаваща уважение държава е спазването на меритократичния принцип. Същността му е властовите позиции да се заемат от хора с високи и проверени в практиката качества. Развитите общества отдавна са разбрали, че до кормилото на държавата не бива да се допускат случайни (или случайно попаднали) хора. Затова системата за подбор и назначаване на управляващите се наблюдава внимателно от гражданите и медиите, а реакциите срещу отклоненията - безкомпромисни.

У нас това правило не се спазва последователно. Но това е половината от бедата. Противно на всякаква логика на узряването на демокрацията, българската държава бележи видим регрес на стандартите на подбор на заемащите ключови управленски позиции, при това на всички нива - от младшите експерти в администрацията до членовете на правителството.

Лехата на властта изглежда като нелепо творение на недовиждащ градинар, насадил старателно репей, троскот и магарешки тръни. При това тръните и плевелите завладяват градината, задушавайки безмилостно малкото останали тук-там цветя. Разбира се, проблемът не е в разсеяността или късогледството на градинаря, а в неговите разбирания и интереси.

Да вземем като най-прясната илюстрация  скандала около основните персонажи в пиесата на абсурда "Продава се ЧЕЗ" и тяхното поведение. Образователните постижения на собственика на фирмата купувач се колебаят между незавършен десети клас и висше образование по "приложна лингвистика" (каквото и да означава това). Не е възможно двете да са едновременно верни, а по-правдоподобно изглежда първото, ако отчитаме една от първите публични реплики на въпросната госпожа - "Нима е задължително да имаш средно образование, за да правиш бизнес?" При това "приложният лингвист" срича пред депутатите писмо, очевидно написано от някого, който се чувства техен стопанин (или поне господар на мнозинството от тях).

Министърът на енергетиката без замисляне подава оставка заради познанството с купувачката, после с лекота забравя за нея (оставката). И двете действия очевидно са плод на нечие разпореждане и зад тях прозира нескопосан кризисен пиар. Мотивите за оставката са неубедителни и изцяло насочват към хипотезата за "жертва на пешка". А "оставането" (фактическото оттегляне на оставката) не само не опровергава, а потвърждава съмнението, че някой друг мести фигурите по дъската, и то без да се съобразява с правилата на играта.

В това отношение министърът на енергетиката не е нито първият, нито най-големият грешник - българските политици и особено днес управляващите отдавна превърнаха оставката от морален акт в морален фарс. Достатъчно е да припомним придобилата конституционни измерения сапунена опера "Делян Добрев (не) си отива". Човек със собствена тежест и професионално име не прави така. По този начин постъпват изпълняващите чужда воля фигуранти. Но тази категория подставени лица по върховете на държавата си приличат не само по очевидната липса на лична управленска и професионална позиция, а и по еднотипното им предназначение на бушони.

Иначе казано, проблемът на градинката на българската държава е не само в това, че градинарят сади бурени, а в опитите да ни убеди, че бурените са се "самопосадили". От тази практика идват бедите ни. Хората, които командват българската политика и чрез нея държавните институции, предпочитат бурените пред градинските растения. Не е нужен министър, който е компетентен, има собствена позиция и поради това е уважаван в дадения сектор и в обществото.Нужен е ветропоказател, който ще се върти при всяка промяна на вятъра и дори ще бъде готов да поеме отговорността за смяната на посоката на вятъра.

Нещата наистина придобиват абсурдни измерения - важни решения с висока цена за обществото вече се обявяват не от оправомощените да ги вземат държавни ръководители, а от говорители на постигналите пробив групи за натиск.

На свой ред бурените вървят в комплект с разни буболечки. Калинката - това мило и носещо късмет дребосъче - се превърна в символ на пороците на днешния модел на управление. Налазени са цели жизненоважни за държавата сектори, като външната политика, където ръководните позиции са почти изцяло окупирани от дилетанти. Дилетанти, но послушни и ревностни. Ако някой си води бележки кой кога какви услуги е направил на управляващите и особено на техните босове, няма да изпита затруднения да предвиди следващите кадрови решения в държавата. Наблюдавайки ентусиазираното размахване на голямата баданарка по телевизията или в печата, можем със сигурност да заключим - този господин (или тази госпожа) го (я) очаква бързо кариерно развитие. Или най-малкото - възстановяване на позагубените позиции.

Донякъде тази система на "оценяване и подбор по качества и заслуги" е разбираема. Защо се чудим на нашествието на калинките, при положение че премиерът не знае къде и защо е започнала Втората световна война, а председателят на парламента - коя е столицата на най-голямата държава в света. Назначаващите съдят по себе си и отмерват с аршина надолу, а не нагоре.Някой би възразил, че така е при демокрацията - избират се себеподобните, а не най-добрите. Това, уви, е вярно, но е само част от истината. По-важното правило е, че избиращият носи отговорност за последиците от избора си. И тук е истинската патология на българската държава. През последните години управляващите не само напълниха властта с хора некадърни и угодливи, а и категорично отказват да носят отговорността за това деяние. Те смятат, че отговорността се изчерпва с оставката на сламения човек. Нали именно затова се назначават подставени лица - за да подават (ако стане напечено) оставка вместо истинския виновник. Ако пък жегата се размине, оставката се оттегля - това е толкоз просто и логично. Какво тук значи някакво си чувство за достойнство?

Впрочем именно липсата на смелост и достойнство да се поеме отговорност за свършеното и несвършеното е основната причина вече десет години да нямаме завършен управленски мандат. А възможността и нагласата да се бяга от отговорност е този бурен в градината ни, който трябва да изтръгнем от корен.