Уйлям Айзак Томас, Теоремата на Томас (1928)

Проф. Димитър М. Иванов,
доктор на икономическите науки,
Лондон

Катастрофи и инциденти могат да се случат във всяка една страна и за съжаление се случват. Но когато катастрофите започват да се случват на регулярна основа, в почти всеки сектор на държавата и в обществото, то няма как това да не означава нещо особено тревожно.
Пътища, язовири, диги, търговски регистър, големи национални електроснабдителни фирми, банки, публичен сектор, здравеопазване, социална система, застрахователни фирми, обществен ред и сигурност, и т.н. „катастрофи“ и инцидентите, „пробойните“ – ни демонстрират с всеки изминат ден, че самата държавност в България е с една дълбока и вече системна „пробойна“.
И всичко това става за сметка, и то все по-нарастваща, на гражданите на България, на децата на България, на няколко генерации българи. Сметката става все по-тежка, все по-драматична, все по-сложна за изплащане и ликвидиране. Последствията от тези катастрофи и пробойни в множеството сектори на държавата, ако продължават, ще ни доунищожат. Без никакво съмнение.
Наблюдават ни и чуждите посолства, с тревога следят нашият застой, проблеми и липса на решителност и нашите международни партньори, съседи, приятели, международни организации, пазари.
Цитират ни със замисленост, грижа и вече нескрита критика, без никаква дипломатичност, авторитетни световни издания и медии.
Но, ние, като щраусите се опитваме да не видим всичко това, да си скрием главите и да чакаме, ей така, отгоре, да дойде някакво внезапно оправяне.

Нека да погледнем нещата в очите; нека да си кажем истината.

Превръщаме се вече в учебникарски пример на неуспяла и вървяща надолу страна. Тридесет години преход, за да достигнем не само до криза на икономиката, на бизнеса, на конкурентоспособността ни, на социалната и пенсионна система, но и до вече ясно оформяща се, видима криза на цялото държавно управление, на неговото качество, способности, потенция и ефективност. Цялостна и откровена криза на неговия капацитет да се справи със ситуацията.
Да, имаме една прокламирана, но всъщност фалшива финансова и макроикономическа стабилност, която е стабилност на глинени крака; стабилност, криеща от десетилетия хроничен глад и необходимост от инвестиции и решителни реформи в публичните сектори; стабилност, обричаща ги на дълбока неефективност, липса на качество и поставяща ги на колене.
Достигнахме до едно последователно (не случайно!) унищожаване на българската индустрия и земеделие, до късогледо и некомпетентно ликвидиране и по същество абдикация от всякаква държавност, държавна политика, стратегия и собственост в най-стратегическите и конкурентни български сектори. Тези сектори, които определят гръбнака на националното ни стопанство и силата на държавата ни.
До, тотално неглижиране на националната критична инфраструктура, остаряла и немодернизирана с десетилетия и днес, и представляваща огромен риск за националната сигурност на България. Най-сетне и българският премиер призна всичко това.
Имаме уж изградени икономически и социални институции, икономически и социални механизми за всички, но те не работят за всички. Те не работят почти за никого.
Отчитаме пълзящо развитие, но продължаваме да сме на последно място по стандарт на живот сред европейските държави. Развитието ни, както и да го отчитаме, през каквито и очила да го гледаме, не успя да достигне, да докосне даже бедността в страната; да спре процеса на обедняване, на маргинализирането на огромни слоеве от българското население; не успя да преустанови изтичането на млада кръв извън границите на България.
В средата на време на агресивен растеж, на невероятно динамичен и революционен технологичен прогрес и напредък в множество страни в света, ние оставаме като едно петно на упадък, на антиевропейски пример на провинциална бедност, на небивало неравенство, на архаично псевдо-демократично управление, на загуба на надежда и хоризонт за поколения български граждани.
На път сме и вече е реално да загубим и второто десетилетие на 21 век.

Как да го загубим?

Така, продължавайки да оставяме България да се срива надолу.
Бъдещите хроники ще ни описват и ще ни се чудят как и защо толкова дълго допуснахме този път надолу.
Времето на съдбоносните, на тежките въпроси идва. Времето на гнева чука вече на вратата ни.
Българският народ не е обречен народ. Не може да сме обречен народ.
България има своите големи възможности да формира, да оживи и капитализира едно динамично събуждане и устойчив, и динамичен растеж на основата на една смела смяна на икономическия и социален модел; на основата на увеличаването на една модерно образована работна сила и ресурси; на основата на своята геополитическа позиция на кръстопътя на благосъстоятелни и развиващи се региони, с които съвместно можем да поддържаме един стопански и социален напредък и качествен ръст.
Крайно време е всеки един от нас и заедно да поемем гражданската, професионалната и политическа отговорност; отговорността ни на граждани на България; да се обединим градивно и конструктивно; да извадим напред най-добрия и богат национален човешки потенциал, с който България да стъпи отново на краката си.
Време е да разберем, че е дошъл краят на тридесетгодишния модел на издигане в държавното управление на случайни хора, чието паркиране във висшата система на държавното управление чрез политико-партизански асансьори доведе до този крах на държавността у нас.
Необходимо е обединение на всички в името на спасението на България, в името на нейното възраждане, модернизация, развитие и успех, и с цел осигуряване на благополучие и сигурност за българските граждани.
Лесно няма да бъде. И затова се налага активизиране на гражданското съзнание и воля за действия за излизането на България от досегашната системна криза.
Трябва да се разбере, че е крайно необходима дълбока реформа, смяна на действащия управленски, икономически и социален модел, за организиране на обществото ни за свободни, солидарни и високо компетентни решения.

Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора

duma.bg