Часовете, и най-много няколкото дни, които са пред нас, ще ни дадат, предполагам, отговор на въпроса: накъде вървим? И - може би: кой побеждава в първата битка?

Владимир Костов

Живеем в изключителни дни. След драматичните и безрезултатни "сблъсъци" в съвета за сигурност на ООН в неделя, които всеки можеше да проследи "на живо" като футболно дерби, никой не може повече да си затваря очите.

Светът е в най-голямата международна криза след края на втората световна война. С по-висока степен на напрежение и опасност и от тази свързана със съветските ракети в Куба през 1962.

Часовете, и най-много няколкото дни, които са пред нас, ще ни дадат, предполагам, отговор на въпроса: накъде вървим? И - може би: кой побеждава в първата битка? 

При разсъждения за тревожното развитие на международните отношения често се отбелязваше, че все пак, нещата не са стигнали равнището на напрежение изживяно през 1962. Сега трябва да бъдем откровени към себе си и да констатираме, че днешната криза е по-непредвидима и по-съдбоносна по очакваните последици от тази, пред която бяха изправени Кенеди и Хрушчов.

При "кубинската криза 1962" сблъсъкът между СССР и САЩ бе по-конкретен проблем и - до известна степен - разбиране за престиж. Как да бъде уреден въпроса за американските бази в Турция, т.е. до границите на СССР. Решението бе намерено при общо взето балансирано зачитане на интересите на двете страни.

Сега в основата на конфликта е проблемът за мястото на САЩ в международния ред. Ще отстоят ли те ранга и ролята на супер силата, или ще се примирят и приемат някаква по-низка степен?

Не става дума за престиж, а за реални позиции и многопосочни огромни интереси.

В сравнение с времето от преди повече от половин век, може да се предполага, че оръжията, които имат на разположение главните държави са многократно по-мощни и по-разнообразни по евентуалното им приложение.

През 1962 година преобладаваше мнението, че един военен конфликт между САЩ и СССР ще се води с ядрени оръжия и ще има като най-вероятен резултат едно взаимно унищожение.

Сега се разчита, че и при употреба на ядрени оръжия, може да има степени и, съответно, взаимното унищожение не е единствена възможност.

И най-сетне, но сигурно не на последно място по значение, е въпросът за личностите - "актьорите в драмата", която се играе пред очите на всички ни и за наша сметка.

През 1962 те бяха двама - Кенеди и Хрушчов.

Сега "на сцената", освен Тръмп и Путин, са и Си Дзинпин, и Ердоган, и Мей, и Рохани, и Нетаняху, и Меркел, и Макрон, че и Асад, и Порошенко, и Ким чен-ун, и сигурно пропускам някой. И те не само са "на сцената". Всички си дават сметка, че всеки от тях може, при определено стечение на обстоятелствата, да се вмъкне с жест или реплика, които "да обърнат" хода на действието.

Дали някога потомците ще ни завиждат, че сме били свидетели на този драматичен и непредсказуем април 2018, или ще ни упрекват, че не сме успели да намерим пътя, по който да повлияем на събитията?