Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.04 05:33 - Кръстният път на Христос: Разпети петък
Автор: vellia Категория: История   
Прочетен: 62 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 07.04 05:34


Митрополит Антоний Сурожки

Eто, кръстът е въздигнат; отляво и отдясно – двама разбойници. Единият, като вижда, че убиват и Праведника, отрича човешкия съд, човешкото право да бъде съден дори престъпникът. Другият, виждайки, че и Праведникът погива от човешката неправда, приема своята смърт като заслужена: ако Праведникът страда, то и вършилият беззакония следва да пострада… Единият изтръгва себе си от покоя в последната минута, другият намира пътя към вътрешния и вечен покой… Как ние самите се отнасяме към това? Как се отнасяме, ако ни споходят мъчителни и страшни изпитания? Не казваме ли на Бога, че това е несправедливо, че не бива да ни се случва? Разбираме ли, че ако такъв е Неговият живот, то какво да говорим за нас?…

 

 

image

Разпятие Христово. 
Икона от преп. Андрей Рубльов, първата половина на XV век. Днес в Музея Андрей Рублев в Москва.

 

Отвеждат Спасителя при Каяфа. След Него вървят двама от учениците; пускат ги в двора, защо? Не защото са Христови ученици, дошли да свидетелстват в Негова полза, а защото Йоан е познат на дома, онзи дом, където сега ще бият Христа по лицето, ще Го оплюват, ще Го клеветят; където ще започнат да Го съдят благодарение на лъжесвидетели и против самия юдейски закон, въпреки всичко, въпреки всяка правда… Йоан, като познат на този дом влиза в двора, след това пускат и Петър.

 

И тук Петър три пъти се отрича от Божия Син. Когато една от слугините, чувайки говора му, казва: „И ти беше с Иисуса Галилееца”, Петър се отрича: Не познавам Този Човек. Нима подобно нещо не се случва и с нас в една или друга степен? Нима не ни се е случвало сякаш да се скрием в тълпата и да не застанем до човека, когото унижават и оскърбяват? Не говоря за страшни събития, а за най-обикновената човешка клевета, за най-подлата и плоска сплетня: „Аз? Не, не знам; познавам го, но той не ми е приятел.

 

Само се познаваме – това е всичко”. Излизайки от двора, Петър среща погледа на Учителя и заплаква… Ако и на нас беше дадено в моменти на такава подла страхливост да се обърнем и да погледнем в очите човека, от когото сме се отрекли, може би ние също бихме заплакали. Но ние затваряме очи, отвръщаме се – само да не срещнем този поглед! Затова и в нас не се ражда покаяние…

 

Но не само учениците са действащи лица в тези събития; също и народът, първосвещениците, Пилат, цар Ирод, римските войници… Народът е същият този, който приветства Христос в деня на Неговия вход в Йерусалим: Осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев. Той ги е излъгал, само смъртта може да отмъсти за тяхното разочарование: Разпни Го!

 

Първосвещениците, фарисеите виждат в Него и враг на своята вяра, и политическа опасност: заради Него римляните можели да поробят цялата страна; не само да я окупират, но изцяло да я присвоят. Това не бивало да се допуска, по-добре един човек да умре, отколкото цял народ да погине!…

 

Често и ние разсъждаваме по този начин: по-добре един човек да претърпи позор, да изгуби всичко, само другите да са в безопасност… Ирод и Пилат: те имали власт да спасят Христос; единият бил циник, безразлично му било дали е жив или не един невинен човек; а другият се боял за своята кариера, за своята съдба – струва ли си да изгуби всичко, придобито с такъв труд, за това да се спаси някакъв човек? „Ако ти освободиш Иисус, Който нарича Себе Си Цар Израилев, не си приятел на кесаря” – о, не! Той няма да поеме този риск!… Но и ние понякога изпадаме в подобна ситуация: страхуваме се да изгубим онова, което е наше, заради спасението на други.

 

И още: отвеждат Христос в преторията… Грубите войници, привикнали към страданието на другите хора, привикнали също и към собственото си страдание – искат да се позабавляват: завързват очите на Спасителя, удрят Го по лицето, питат: „Кой Те удари?”. Не правим ли и ние същото? Когато искаме да извършим нещо недостойно, нима, образно казано, не се опитваме да завържем очите на Христа? По-вярно, в нашия случай ние затваряме своите очи, за да не видим, че Божият Син е тук; че Той вижда всичко, чува всичко и че чрез всяка подла, лъжлива и недостойна дума или постъпка ние Му удряме плесница, надсмиваме се над Него, подготвяйки Го за най-лошото – разпятието, защото Той може да започне много да ни пречи, и тогава ще се освободим от Него, ще Го разпнем… Не телесно, не физически, а вътре в себе си.

 

След това шествието с кръста и дивното, наистина дивното събитие: на един човек е отредено да понесе заедно с Него кръста; телесно, физически, да понесе дървения кръст, но да помогне с нещо на Христос. Кръстът е тежест, кръстът е оръдие на смъртта, което човек носи върху себе си. В нашия случай кръстът се създава от противоречията на волята ни с Божията воля; срещу нея стои гредата на нашата воля. И случва ли се, когато някой е смазан от такова противоречие, да подложим своето рамо? Да поддържаме главната греда на Божията воля, за да бъде по-леко на човека да я носи на раменете си?

 

Йерусалимските жени плачат по пътя; Христос на Своя път към смъртта се спира и ги жали… А по-нататък – разпятието. Войниците Го приковават към кръста;  безразлично им е кой умира, тяхната работа е да пробият ръцете и нозете на престъпника и да поставят кръста. След това  – скучното очакване: нима ще умира толкова дълго?… Подиграват се, разговарят… Това е много трагично; но не се ли случва подобно ужасно нещо, когато в същото жилище умира човек, а роднините, приятелите седят в кухнята или в другата стая, пият чай, говорят, шегуват се – не може през цялото време да са напрегнати… А близкият им умира в самота. Или някой седи там, да – но останалите през това време си дават почивка: не е възможно да бъдем до човека непрекъснато… Да умира си е негова работа, ние ще го подкрепяме за минути; засега – нека да съберем сили, все пак сме живи!… Не постъпваме ли по този начин?

 

Ето, кръстът е въздигнат; отляво и отдясно – двама разбойници. Единият, като вижда, че убиват и Праведника, отрича човешкия съд, човешкото право да бъде съден дори престъпникът. Другият, виждайки, че и Праведникът погива от човешката неправда, приема своята смърт като заслужена: ако Праведникът страда, то и вършилият беззакония следва да пострада… Единият изтръгва себе си от покоя в последната минута, другият намира пътя към вътрешния и вечен покой… Как ние самите се отнасяме към това? Как се отнасяме, ако ни споходят мъчителни и страшни изпитания? Не казваме ли на Бога, че това е несправедливо, че не бива да ни се случва? Разбираме ли, че ако такъв е Неговият живот, то какво да говорим за нас?…

 

В центъра на този ужас – една точка на безмълвието: Христос и двама човека – Божията Майка и апостол Йоан. Божията Майка, която Го е родила, която на празника Сретение Го принася в жертва и която сега вижда, че Бог е приел тази жертва и че Христос умира за откуп на Израил и на Египет, тоест и за цялото езичество, за праведността и неправедността, за всичко, за всички… И Йоан, любовта на когото е по-силна от страха, по-крепка от вярата, не се нуждае от надежда; той е просто любов, съединяваща го неразривно с Христа.

 

А наоколо пъстра тълпа: враговете, които Му се радват и надсмиват, и онова множество, събрало се там. Едните мечтаят Божият Син да слезе от кръста, и тогава ще успеят да Му повярват, тогава ще знаят, че учението Му действително ще победи, че могат безопасно да бъдат Христови. Другите мечтаят Христос да не слиза от кръста – защото ако не слезе, могат да се успокоят: разтревожената от Неговото учение и слово душа може спокойно да се върне към земното; страшното Му благовестие за любов без граници, за любов, подобна на Божията любов, е нереално, и земята е победила небето; земята е твърда, солидна, а небето е крехко – грамадна мечта, като облак… Всички очакват Христовата смърт.

 

Къде стоим ние в тази тълпа? Тълпата, която посреща Христос при влизането Му в Йерусалим, която Го следва в Гетсиманската градина, в двора на първосвещениците, в двореца на Ирод, в съдилището на Пилат и накрая, на Голгота – къде сме ние, кои сме ние? Ето въпросът, който сме длъжни да си поставяме в продължение на целия Велик пост: къде съм, кой съм? Пред мен се разкриват величествените, спасителните Божии дела – къде съм аз? Те отнасят ли се към мен или оставам чужд на онова, което се случва?

 

 

Текстът е преведен със съкращения из книгата „Пътища на християнския живот”

Превод: Радостина Ангелова, pravoslavie.bg

 

 

 

 



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: vellia
Категория: Регионални
Прочетен: 95869
Постинги: 186
Коментари: 66
Гласове: 89
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031